Докато съм бил много малък, родителите ми се развели и майка ми била принудена сама да отглежда мене, двамата ми по–големи братя и сестра ми. По това време глухите деца във Франция не били обучавани по начина, по който се обучават днес, и използваните методи понякога причинявали страдания. Но още от детството си съм разполагал с помощ, каквато много глухи хора нямат. Нека обясня.

Известно време много възпитатели смятали, че глухите деца трябва да бъдат учени чрез говор и четене по устните. Всъщност във Франция, където израснах, използването на жестомимичен език в училище беше напълно забранено. На някои глухи деца дори им връзваха ръцете зад гърба по време на уроците.

В детството си прекарвах часове наред всяка седмица с логопед. Бях държан за челюстта или главата и бях каран да произнасям отново и отново звуци, които не чувах. Не можех да общувам с другите деца. Тези години бяха изпълнени със страдания.

След това, когато бях на шест години, ме изпратиха в специализиран пансион. За първи път срещнах други глухи деца. Тук също жестомимичният език беше забранен. Когато жестикулирахме в клас, ни биеха през пръстите или ни дърпаха за косата. Но ние тайно си служехме с жестове, използвайки кодове, които бяхме измислили. Най–накрая можех да общувам с други деца. Така започнаха четири щастливи години от моя живот.

Когато бях на десет години обаче, бях преместен в начално училище с чуващи деца. Бях съкрушен! Чувствах се така, сякаш всички други глухи деца са умрели и аз бях единственият в света. Следвайки съвета на лекарите, които смятаха, че мога да пропусна ползата от речевата терапия, семейството ми не научи жестомимичен език, а на мене не ми беше позволено да общувам с други глухи деца. Спомням си едно посещение при специалист по проблеми със слуха. Той имаше книга на жестомимичен език на бюрото си. Когато видях рисунките на корицата, посочих към книгата и казах: „Искам я!“ Лекарят обаче бързо я скри. *

Майка ми се стараеше да ни възпитава според християнските принципи. Тя ни вземаше със себе си на събранията на Свидетелите на Йехова в сбор Мериняк близо до Бордо. Като дете, разбирах съвсем малко от програмата на събранията. Но различни хора от сбора се редуваха да сядат до мене и чрез бележки ми обясняваха за какво става въпрос. Тяхната любов и загриженост докосна сърцето ми. Вкъщи майка ми изучаваше Библията с мене, но така и не разбирах напълно онова, на което ме учеше. Чувствах се до известна степен като пророк Даниил, който след като получил пророчество от един ангел, казал: „Чух това, но не го разбрах.“ (Даниил 12:8) В моя случай беше: „Видях, но не разбрах.“

Въпреки това библейската истина бавно пускаше корени в сърцето ми. Ценях онова, което разбирах ясно, и се опитвах да го прилагам в живота си. Учех много и като наблюдавах поведението на другите. Например Библията ни учи да сме търпеливи. (Яков 5:7, 8) Не ми беше много ясно какво означава това. Но като виждах как братята и сестрите в сбора проявяват това качество, успях да разбера какво представлява търпението. Наистина, християнският сбор беше от голяма полза за мене.

В юношеските ми години веднъж видях няколко глухи младежи на улицата да жестикулират един на друг. Започнах тайно да общувам с тях и да уча френски жестомимичен език (ФЖЕ). Продължих да посещавам християнските събрания, където един млад Свидетел, Стефан, ме взе под крилото си. Той полагаше огромни усилия да общува с мене и аз се привързах силно към него. Но се сблъсках с голямо разочарование. Стефан беше хвърлен в затвора поради християнския си неутралитет. Бях съкрушен! Случилото се много ме обезсърчи и почти спрях да посещавам събранията.

Единайсет месеца по–късно Стефан беше освободен и се върна у дома. Представете си изненадата ми, когато той започна да общува с мене на жестомимичен език. Не можех да повярвам на очите си! Какво се беше случило? В затвора Стефан беше научил жестомимичен език. Докато наблюдавах движенията на ръцете му и изражението на лицето му, вълнението ми нарастваше, тъй като осъзнавах какво щеше да означава всичко това за мене.

Стефан започна да изучава Библията с мене. От този момент нататък постепенно свързвах една с друга библейските истини, които бях научил преди. Като дете, обичах да разглеждам красивите илюстрации в нашите издания, да сравнявам различните персонажи и да изследвам всяка подробност, така че разказът да се запечата в ума ми. Знаех за Авраам, неговото „потомство“ и „голямото множество“, но едва когато всичко това ми беше обяснено на жестомимичен език, придоби истинско значение за мене. (Битие 22:15–18; Откровение 7:9) Най–накрая намерих своя език, езика, който докосва сърцето ми.

След като вече можех да разбирам какво се казва на събранията, сърцето ми преливаше от радост и жаждата ми за познание растеше. С помощта на Стефан научавах все повече неща от Библията и през 1992 г. отдадох живота си на Йехова Бог и бях покръстен. Въпреки този напредък поради липсата на общуване в детството ми продължавах да бъда стеснителен.

След време нашата малка група от глухи хора се присъедини към сбора в Песак, предградие  на Бордо. Това беше от голяма помощ за мене и продължих да напредвам духовно. Въпреки че все още се борех с ограничените си способности за общуване, чуващите ми приятели се грижеха да разбирам всичко. Жил и Елоди, една семейна двойка, полагаха специални усилия да общуват с мене. Те често ме канеха на вечеря или на кафе след събранията и така между нас се разви чудесно приятелство. Само колко се радвах да съм сред хора, които живеят според Божиите любещи стандарти!

В този сбор срещнах очарователната Ванеса. Бях привлечен от нейната нежност и чувство за справедливост. Тя не гледаше на моите ограничения като на пречка за общуването, а по–скоро като на възможност да научи нещо ново. Ванеса плени сърцето ми и през 2005 г. се оженихме. Въпреки че общуването не беше силната ми страна, Ванеса ми помогна да се боря със стеснителността си и да изразявам мислите си свободно. Много съм признателен за подкрепата ѝ, докато се грижа за своите отговорности.

В годината, в която се оженихме, от клона на Свидетелите на Йехова във Франция, който се намира в Лувие, ме поканиха за едномесечно обучение за преводаческа работа. През последните години клонът работеше усилено за подготовката на няколко издания на ФЖЕ на DVD. Но тъй като имаше още много работа, преводаческият екип се нуждаеше от подкрепа.

Ванеса и аз смятаме за голяма чест и подарък от Йехова Бог възможността да работя в клона, но трябва да призная, че в началото малко се притеснявахме за някои неща. Какво щеше да стане с глухите хора в нашия сбор? Какво щеше да стане с дома ни? Дали Ванеса щеше да намери работа в района? По чудесен начин Йехова осигури решение на всеки проблем. Уверих се от личен опит в любовта на Йехова към нас и към глухите хора.

Благодарение на участието в преводаческата работа виждам колко усилия се полагат, за да се помогне на глухите да научат за Бога. И само колко се радвам, когато съработниците ми се опитват да общуват с мене. Малкото жестове, които научават и се стараят да използват, докосват сърцето ми. Вече съвсем не се чувствам самотен. Всички тези прояви на обич доказват забележителното единство сред Божия народ. (Псалм 133:1)

Благодарен съм на Йехова, че чрез християнския сбор винаги се е грижил някой да ми помага. Също така съм признателен за малкия дял, който имам в оказването на помощ на глухите като мене да опознаят нашия любещ Създател и да се приближат до него. Чакам с нетърпение деня, когато всички пречки за общуването ще бъдат премахнати и хората ще говорят ‘чистия език’ — истината за Йехова Бог и неговото намерение — и ще бъдат част от обединено човешко семейство. (Софония 3:9)