Когато съм се родила, родителите ми живеели в малка ферма в едно село в областта Галисия, разположена в северозападна Испания. Аз съм четвъртото от осемте деца в семейството и в дома ни цареше сърдечна атмосфера. По това време в Испания беше обичайно поне едно от децата в семейството да постъпи в семинария или манастир. И така трима от нашето семейство предприехме тази стъпка.

Когато бях на 13–годишна възраст, се присъединих към сестра си в един манастир в Мадрид. Обстановката беше неприветлива — нямаше приятелства, имаше само правила, молитви и ограничения. Всяка сутрин се събирахме в параклиса да размишляваме за Бога, но моя ум често блуждаеше. След това пеехме религиозни песни и участвахме в литургията, като всичко това беше на латински. Не разбирах почти нищо и за мене Бог беше много далечен. Дните ми минаваха в мълчание. Когато със сестра ми се срещахме, единственото, което можехме да си кажем е „Слава на пресветата Дева Мария“. Монахините ни позволяваха да говорим само за половин час след хранене. Колко различни бяха условията тук от радостната атмосфера вкъщи! Чувствах се самотна и често плачех.

Макар че така и не се приближих до Бога, дадох обет и на 17 години станах монахиня. В действителност направих просто онова, което се очакваше от мене, но не след дълго започнах да се питам дали наистина имам религиозно призвание. Монахините ни казваха, че онези, които имат такива съмнения, ще отидат в ада. Но аз продължих да имам съмнения. Знаех, че Исус Христос не се изолирал, а напротив, бил зает с това да учи другите и да им помага. (Матей 4:23–25) Когато станах на 20 години, не виждах причина да остана в манастира. За моя изненада игуменката ми каза, че щом съм на кръстопът, е добре да напусна възможно най–скоро. Тя може би се страхуваше, че ще повлияя на другите. Затова си тръгнах.

Когато се върнах у дома, родителите ми проявиха голямо разбиране. Но тъй като в селото нямаше работа,  емигрирах в Германия, където живееше един от братята ми. Той членуваше в комунистическа организация, съставена от изселници от Испания. Чувствах се добре сред тези хора, които се бореха за правата на работниците и на жените. Затова аз също станах комунистка и впоследствие се ожених за един от членовете на организацията. Смятах, че като разпространявам комунистическа литература и участвам в протести, върша нещо полезно.

Но след време се разочаровах. Видях, че делата на комунистите често не съответстват на убежденията им. Разочарованието ми се засили, когато през 1971 г. млади членове на нашата организация опожариха испанското консулство във Франкфурт. Те направиха това в знак на протест срещу несправедливостите под диктаторския режим в Испания. Но според мене това не беше правилният начин да изразят недоволството си.

Когато се роди първото ни дете, казах на съпруга си, че повече няма да посещавам комунистическите събрания. Чувствах се много самотна, тъй като никой от предишните ми приятели не посещаваше мене и бебето. Питах се какъв е смисълът на живота и заслужават ли си усилията да се подобрят условията в света.

През 1976 г. едно семейство испанци Свидетели на Йехова позвъниха на вратата ни и ни предложиха основани на Библията издания. Аз ги приех. При следващото им посещение обсипах Свидетелите с въпроси относно страданията, неравенството и несправедливостите. За моя изненада те отговориха на всичките ми въпроси с помощта на Библията! С радост приех да изучавам Библията с тях.

Първоначално интересът ми беше просто интелектуален. Но това се промени, когато с мъжа ми започнахме да посещаваме събранията в Залата на Царството. По това време имахме две деца. Свидетелите минаваха да ни вземат за събранията и ни помагаха в грижите за децата по време на програмата. Постепенно развих сърдечни чувства към тях.

Въпреки това все още имах някои съмнения относно религията. Реших да посетя семейството си в Испания. Чичо ми, който беше свещеник, се опита да ме разубеди да изучавам Библията. Но местните Свидетели много ми помогнаха. Те отговориха на въпросите ми с помощта на Библията, подобно на Свидетелите в Германия. Реших, когато се върна там, да подновя изучаването си. Макар че съпругът ми не споделяше решимостта ми, аз останах твърда. И така през 1978 г. се покръстих като Свидетелка на Йехова.

Благодарение на точното познание за библейската истина животът ми стана смислен и целенасочен. Например в 1 Петър 3:1–4 съпругите са насърчени ‘да се подчиняват’ на съпрузите си, да изпитват към тях „дълбоко уважение“ и да проявяват „мек дух, който е много ценен в очите на Бога“. Подобни принципи ми помагаха да изпълнявам ролята си на съпруга и майка.

Изминаха около 35 години откакто станах Свидетелка на Йехова. Много съм щастлива да служа на Бога като част от неговото духовно семейство заедно с четири от петте си деца.