Биографичен разказ

Извличам полза от верността на близките си

РАЗКАЗАНО ОТ КАТЛИН КУК

ПРЕЗ 1911 г., докато посещавала свои роднини в Глазгоу (Шотландия), баба ми, Мери Елън Томпсън, присъствала на един доклад, изнесен от Чарлс Тейз Ръсел, виден член на Изследователите на Библията, които по–късно станали известни като Свидетели на Йехова. Баба била развълнувана от онова, което чула. Когато се върнала в ЮАР, тя се свързала с местните Изследователи на Библията. През април 1914 г. тя била сред шестнайсетте покръстени на първия конгрес на Изследователите на Библията в ЮАР. По онова време дъщеря ѝ Едит, моята майка, била на шест години.

След смъртта на брат Ръсел през 1916 г. между Изследователите на Библията по целия свят имало разногласия. Броят на верните хора в Дърбан намалял от 60 на 12 души. Другата ми баба, Ингеборг Мюрдал, и синът ѝ Хенри, един младеж, който наскоро бил покръстен, застанали на тяхната страна. През 1924 г. Хенри станал колпортьор, както тогава били наричани целодневните служители на Свидетелите на Йехова. През следващите пет години той проповядвал на много места в южната част на Африка. През 1930 г. Хенри и Едит се оженили и три години по–късно съм се родила аз.

Живеем при баба и дядо

Известно време живеехме в Мозамбик, но през 1939 г. се преместихме в Йоханесбург, в дома на моите баба и дядо. Въпреки че не се интересуваше от библейската истина и  понякога се противопоставяше на баба, дядо ми беше много гостоприемен. Сестра ми Телма се роди през 1940 г. и двете се научихме да се грижим за нуждите на по–възрастните. Много пъти по време на вечеря си споделяхме до късно какво ни се беше случило през деня или си припомняхме миналото.

Семейството ни се радваше на общуването със Свидетелите, които ни посещаваха, особено с онези, които служеха целодневно. Те също участваха в разговорите ни на вечеря и изказванията им засилваха нашето ценене за духовното наследство, което имаме. Това укрепи желанието на нас двете с Телма да станем пионерки като тях.

Още от най–ранна възраст бяхме учени да намираме удоволствие в четенето. Мама, татко и баба ни четяха от книги с хубави разкази или от Библията. Християнските събрания и проповедната служба бяха за нас като дишането — толкова важна част от живота ни. Татко беше служител на общността (сега наричан председателстващ надзорник) в сбор Йоханесбург и затова всички трябваше да бъдем по–рано на събранията. Когато имахме конгрес, татко активно помагаше за надзора на конгреса, а мама — за настаняването на делегатите.

Конгрес, който беше специален за нас

Конгресът в Йоханесбург през 1948 г. беше специален. За първи път присъстваха служители от световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк). Татко беше назначен със своята кола да бъде шофьор на Нейтън Нор и Милтън Хеншел по време на техния престой. На този конгрес бях покръстена.

Скоро след това, за изненада на татко, неговият баща му каза, че искрено съжалява, че след смъртта на брат Ръсел е позволил да бъде повлиян от онези, които напуснали Изследователите на Библията. Няколко месеца по–късно той почина. Баба Ингеборг, неговата съпруга, остана вярна на Йехова до края на земния си път през 1955 г.

Събития, които определиха посоката на живота ми

На 1 февруари 1949 г. започнах да служа като редовна пионерка. Скоро вълнението нарасна заради съобщението, че през следващата година в Ню Йорк ще бъде проведен международен конгрес. Много искахме да отидем, но нямахме достатъчно средства за това. По онова време, през февруари 1950 г., дядо почина и баба плати пътуването на нас петимата с парите, които наследи.

Няколко седмици преди нашето заминаване пристигна писмо от световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк). С него бях поканена да посетя 16–ия клас на мисионерското училище Гилеад. Само колко вълнуващо беше това, тъй като още не бях навършила и седемнайсет години! Когато обучението започна,  бях сред десетте ученици от ЮАР, които се радваха на тази голяма привилегия.

След завършването ни през февруари 1951 г. осем от нас се върнахме да служим като мисионери в ЮАР. През следващите няколко години двете с партньорката ми проповядвахме главно в по–малките градове, където се говореше африканс. В началото не знаех този език и си спомням, че един ден, докато се прибирах вкъщи с колелото си, плачех заради това, че службата ми не беше резултатна. Но след време постигнах напредък и Йехова благослови усилията ми.

Брак и пътуваща служба

През 1955 г. се запознах с Джон Кук. Преди и след Втората световна война той беше помагал в започването на проповедната дейност във Франция, Португалия и Испания и през годината, в която го срещнах, беше станал мисионер в Африка. По–късно той писа: „Получих три изненади в една и съща седмица ... Един много щедър брат ми подари малка кола, бях назначен за областен служител и се влюбих.“ * Оженихме се през декември 1957 г.

Докато ходехме заедно, Джон ме уверяваше, че животът с него никога няма да бъде скучен, и беше прав. Посещавахме сборовете в ЮАР — най–вече там, където живеят чернокожи. Всяка седмица се сблъсквахме с предизвикателството да получим разрешение да влезем в такива области, да не говорим за това да останем да пренощуваме там. Случваше се да спим на пода в някой празен магазин близо до район, населяван от бели хора, където се стараехме да не бъдем забелязани от минувачите. Но обикновено трябваше да останем при най–близките бели Свидетели, които често живееха на много километри разстояние.

Друго предизвикателство бяха скромните места за събрания, построени в гората. Показвахме филми, произведени от Свидетелите на Йехова, които помагаха на хората да увеличат признателността си за нашето  целосветско братство. Носехме свой генератор за ток, тъй като обикновено в тези области нямаше електричество. Освен това трябваше да се справяме с трудностите в британските протекторати, където по онова време нашата литература беше забранена, както и с предизвикателството да научим езика зулу. Въпреки това обаче ние се радвахме да служим на братята си.

През август 1961 г. Джон стана първият преподавател в четириседмичния курс на Училището за служба на Царството в ЮАР, което беше замислено да помогне на надзорниците в сбора. Той беше умел учител и докосваше сърцата на слушателите си със своята проста логика и ярки словесни картини. Почти година и половина пътувахме от едно място на друго заради всеки следващ клас братя, говорещи английски. Докато Джон преподаваше, аз участвах в проповедната служба с местните Свидетели. По–късно, за наша изненада, получихме писмо, с което бяхме поканени от 1 юли 1964 г. да служим в клона в ЮАР, който беше близо до Йоханесбург.

По това време обаче здравето на Джон беше започнало да ни притеснява. През 1948 г. той се беше разболял от туберкулоза и след това често страдаше от обща загуба на сили и енергия. Джон имаше подобни на грип симптоми и понякога беше на легло в продължение на дни — не можеше да прави нищо, нито да се вижда с когото и да било. Лекарят, с когото се консултирахме малко преди да бъдем поканени в клона на организацията, определи проблема на Джон като депресия.

Лекарят ни препоръча да намалим темпото, но за нас това беше немислимо. В Бетел Джон беше назначен в Отдела по службата, а аз — като коректор. И само каква благословия беше това да имаме отделна стая! Тъй като преди да се оженим Джон беше служил в португалски райони, през 1967 г. бяхме помолени да помагаме на единственото местно португалско семейство Свидетели в проповядването на голямата португалска общност в Йоханесбург и околността. Това означаваше да започна да уча още един език.

Тъй като португалската общност беше разпръсната на голяма площ, пътувахме много — понякога почти 300 километра, — за да стигнем до достойните хора. По онова време, когато имахме конгреси, започнаха да ни посещават португалско говорещи Свидетели от Мозамбик, което беше голяма помощ за новите. През единайсетте години работа в португалския район видяхме как от нашата малка група от около трийсет души се появиха четири сбора.

Промени вкъщи

Междувременно в дома на моите родители бяха настъпили промени. През 1960 г. сестра ми Телма се омъжи за Джон Ърбан, един пионер от Съединените щати. През 1965 г. те посетиха 40–ия клас на Гилеад и служиха лоялно като мисионери в Бразилия двайсет и пет години. През 1990 г. се върнаха в Охайо, за да се грижат за болните родители на Джон. Въпреки трудностите, свързани с осигуряването на такава грижа, те продължават да служат целодневно и до днес.

През 1965 г. баба ми завърши земния си път на 98 години, оставайки вярна на Бога. През същата година татко се пенсионира от светската си работа. Затова когато двамата с Джон бяхме помолени да помагаме в местния португалски район, татко и мама доброволно се присъединиха към нас. Те оказаха стабилизиращо влияние на групата и само след няколко месеца беше сформиран първият сбор. Скоро след това състоянието на мама започна да се влошава, защото беше болна от рак, който отне живота ѝ през 1971 г. Татко почина седем години по–късно.

Борим се с болестта на Джон

От седемдесетте години на миналия век стана ясно, че здравето на Джон няма да се подобри. Постепенно той трябваше да се откаже от някои свои скъпоценни привилегии в службата, включително и от това да води седмичното семейно изучаване на „Стражева кула“ в клона и сутрешните обсъждания върху Библията. Неговото назначение беше променено от работа в Отдела по службата на работа в Отдела за писма  и пощенски пратки, а след това на работа в градината.

С борбения си дух Джон трудно правеше промени. Когато упорито се опитвах да го накарам да не се напряга толкова, той раздразнено казваше, че съм неговите „железни окови“, като обикновено това беше придружено от любеща прегръдка. След време решихме, че ще бъде разумно да напуснем португалския район и да служим в сбора, който се събира в Залата на Царството, намираща се в сградите на клона.

Макар че здравето на Джон се влоши, беше трогателно да виждам, че той има близки взаимоотношения с Йехова. Когато Джон се будеше посред нощ в състояние на дълбока депресия, си говорехме, докато се успокои достатъчно, че да се помоли на Йехова за помощ. Накрая той се научи да се справя сам с тези лоши моменти, като си налагаше да повтаря бавно думите от Филипяни 4:6, 7: „Не се безпокойте за нищо ...“ После се успокояваше и започваше да се моли. Често аз бях будна и тихо наблюдавах движението на устните му, докато той се обръщаше в усърдна молитва към Йехова.

Тъй като сградите на клона бяха станали твърде тесни за нас, беше започнат строеж на нови, по–големи сгради извън Йоханесбург. С Джон често посещавахме това спокойно място — далече от градския шум и замърсяването. За него беше от голяма полза това, че ни разрешиха да се преместим там във временни квартири, докато новите сгради не бъдат завършени.

Нови предизвикателства

Когато способността на Джон да мисли и да разсъждава намаля още повече, изпълняването на работните назначения стана още по–трудно за него. Бях трогната от начина, по който другите подкрепяха усилията му. Например, когато някой брат посещаваше обществената библиотека, за да прави изследване, той вземаше и Джон със себе си. Джобовете на Джон бяха пълни с трактати и списания, когато излизахме на разходка през деня. Това му помагаше да продължава да се чувства полезен и ценен.

Накрая болестта на Алцхаймер отне способността на Джон да чете. Бяхме признателни за записите на аудиокасети на библейска литература и песни на Царството. Слушахме ги отново и отново. Джон често се разстройваше, ако не седях до него, за да слушаме заедно и затова през всички тези часове запълвах времето, като се занимавах с плетене и шиене. Така имахме достатъчно пуловери и завивки!

След време състоянието на Джон изискваше повече грижи от моя страна. Макар че често бях твърде уморена, за да чета или да изучавам, беше привилегия да се грижа за него до последния му миг. Този миг настъпи през 1998 г., когато Джон почина спокойно в моите ръце, малко след като беше навършил осемдесет и пет години — непоколебимо лоялен до края. Само как копнея да го видя при възкресението, когато неговото здраве и ум ще бъдат възстановени!

С подновени сили

След смъртта на Джон не беше лесно да се науча да живея сама. Затова през май 1999 г. посетих сестра си Телма и съпруга ѝ в Съединените щати. Колко прекрасно и освежаващо беше за мене да се видя с мнозина лоялни и скъпи приятели, особено по време на нашето посещение в световната централа на Свидетелите на Йехова в Ню Йорк! Тази духовна подкрепа се оказа точно това, от което имах нужда.

Разказвайки за живота на верните си близки, се сещам за много неща, които са ми били от полза. Благодарение на тяхното обучение, пример и подкрепа се научих да отварям широко сърцето си, като проявявам любов към хората от други националности и раси. Научих се на търпение, издръжливост и на това как да се приспособявам към обстоятелствата. Освен всичко това, изпитах и милосърдието на Йехова, Онзи, който чува молитви. Моите чувства са същите като на псалмиста, който писал: „Щастлив е онзи, когото ти избереш и на когото позволиш да се приближи до тебе, за да живее в твоите дворове. Ще се наситим с добрите неща от твоя дом.“ (Псалм 65:4, НС)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 8]

Баба с нейните дъщери

[Снимка на страница 9]

С моите родители, когато бях покръстена през 1948 г.

[Снимка на страница 10]

С Алберт Шрьодер, секретар на Училището Гилеад, и девет други ученици от ЮАР

[Снимка на страница 10]

С Джон през 1984 г.