Югът среща Севера след повече от 120 години

ОТ АВТОР, ПИШЕЩ ЗА „ПРОБУДЕТЕ СЕ!“ В АВСТРАЛИЯ

НА 3 ФЕВРУАРИ 2004 г. един влак, дълъг повече от километър, бавно приближи гарата на град Даруин, разположен в рядко населената Северна територия на Австралия. Хиляди души се бяха събрали, за да отпразнуват неговото пристигане. Това беше последната спирка при първото пътуване на влака „Ган“, който прекосява Австралия от юг на север за два дни, изминавайки 2979 километра. (Виж блока „Откъде влакът получил името си?“ на 25 страница.)

Повече от две хиляди наблюдатели, въоръжени с фотоапарати, бяха заели позиция край железопътната линия и когато влакът влезе в града, машинистът беше принуден да намали скоростта. Поради това влакът пристигна с половин час закъснение, но нямаше недоволни. Населението на Австралия беше чакало това събитие повече от цял век. Изграждането на железопътна линия, минаваща през един от най–сухите, най–горещите и най–безлюдните райони на земята, този между градовете Аделаида и Даруин, отне 126 години.

Защо била необходима тази железопътна линия?

В края на 70–те години на XIX век заселниците от малката колония в град Аделаида, разположен на източния бряг на Големия Австралийски залив, започнали да мечтаят за развиването на района в икономическо отношение и за изграждането на удобен търговски път до далечната северна част на континента. В Съединените щати от 1869 г. вече съществувала трансконтинентална железопътна линия. Жителите на Аделаида се надявали да построят подобна железопътна линия до Порт Даруин, както бил наричан град Даруин тогава. Освен че чрез тази железопътна магистрала щял да стане възможен достъпът до вътрешността на страната, щяло също да бъде значително съкратено времето за пътуване до Азия и Европа.

Замисълът изглеждал прост, но не бил толкова лесен за осъществяване. Железопътната линия трябвало да минава през множество скалисти хълмове, планински вериги, гъсти шубраци и пясъчни и каменисти пустини, части от които след дъжд се превръщали в тресавища и буйни потоци. Изследователят Джон Стюарт прекосил този неблагоприятен район през 1862 г. едва след два неуспешни опита. По време на пътуването обаче той и спътниците му без малко не загинали поради липсата на вода и храна.

Непоносима горещина, пясъчни бури и наводнения

Въпреки пречките жителите на Аделаида не се отказали. През 1878 г. те започнали изграждането на железопътната линия от град Порт Огъста. Като използвали единствено ръчни инструменти, коне и камили, деветстотинте работници продължили изграждането на линията на север през планините Флиндърс покрай пътеки създадени от аборигените. Предимството на този маршрут били източниците на вода, единствените в района, а парните локомотиви се нуждаели от вода, за да функционират.

За изграждането на първите сто километра от железопътната линия били необходими две години и половина. През лятото температурата понякога достигала 50°C и въздухът бил толкова сух и горещ, че ноктите на пръстите се чупели, мастилото изсъхвало на писеца преди писалката да е докоснала хартията, а железопътните релси се деформирали. Дерайлирането на влаковете било нещо обичайно. След пясъчните бури работниците трябвало да разчистват наветия по линията пясък в продължение на километри, като някои от образувалите се пясъчни купчини  били високи повече от два метра. Често работниците трябвало да наблюдават безпомощно как при следващите пясъчни бури отново се натрупвали купчини пясък.

Дъждовете, които следвали сухите периоди, също затруднявали работата по изграждането на линията. За броени минути пресъхналите речни корита се превръщали в буйни потоци, които изкривявали железопътните релси и помитали изграденото от работниците в продължение на месеци. Често се случвало влаковете да засядат. Веднъж един машинист бил принуден да улови и заколи диви кози, за да нахрани пътниците във влака. А при подобен случай години след това за пътниците била спусната храна с помощта на парашут.

След дъждовете в пустинята изниквала растителност, която привличала рояци скакалци. При един такъв случай железопътните релси се отрупали с толкова много смачкани насекоми, че се наложило влакът да бъде бутан отзад от друг локомотив. Друг проблем представлявали нашествията от плъхове. Те унищожавали всичко, което според тях ставало за ядене — хранителните запаси на работниците, платнищата, принадлежностите за впрягане на животните, дори ботушите. Близо до линията сега има самотно гробище, което напомня за епидемията от тиф, избухнала поради нехигиеничните условия на живот в лагера на работниците в началото на строителната работа.

За да се забавляват, понякога членовете на персонала на влака „Ган“ си правели различни шеги. Например, когато в района на град Алис Спрингс имало нашествие от зайци, те качили във влака от тези животни. В книгата „Влакът „Ган“ — от Аделаида до Алис“ се казва, че когато на следващата сутрин пътниците излезли от купетата си, за да отидат на закуска, коридорът „бил пълен с изплашени зайци“. При друго пътуване някой пуснал в спалните вагони на влака малко кенгуру.

Аборигените, които живеели в отдалечените райони, понякога се приближавали до железопътната линия, когато влакът минавал. От безопасно разстояние те наблюдавали хората вътре. В началото били много предпазливи, а някои от тях дори се страхували, защото мислели, че „гигантска дяволска змия“ е глътнала пътниците живи!

Дълго прекъсване

След тринайсет години тежък труд, когато около 470 километра отделяли железопътната линия от град Алис Спрингс, финансовите средства за изграждането ѝ се изчерпали. В списание „Острейлиън Джиографик“ се казва следното по този въпрос: „Огромният размер на проекта ... го правел непосилен за колонията.“ През 1911 г. федералното правителство поело ръководството над строителните работи и железопътната линия достигнала Алис Спрингс. Но плановете тя да бъде продължена до Даруин, още 1420 километра на север, били отложени.

Когато през 1929 г. влакът „Ган “ пристигнал в Алис Спрингс за първи път, всички жители на града, около двеста души, дошли да отпразнуват събитието. Те били изумени от вагон–ресторанта, но най–силно впечатление им направила изисканата баня. Тогава наличието на вана във влака било едновременно новост и лукс. Град Алис Спрингс останал крайна гара на влака в северна посока до 1997 г. През тази година щатът и федералното правителство се споразумели да довършат дългоочакваното удължаване на железопътната линия от Алис Спрингс до Даруин. Работата започнала през 2001 г.

Огромни машини изградили оценената на над един милиард щатски долара железопътна линия, като напредвали с около километър и половина на ден. Тя трябвало да минава през най–малко деветдесет моста, които били изградени така че да останат непокътнати в случай на наводнение. „Най–голямото пътно съоръжение в Австралия“, дългата 1420 километра железопътна линия, било готово преди крайния срок през октомври 2003 г., като били изразходвани по–малко от отпуснатите средства.

Очарованието на вътрешността на Австралия

Съвременният град Аделаида продължава да е началната спирка, от която влакът „Ган“ потегля  следобед, за да прекоси континента. Оставяйки зад себе си предградията, двата локомотива и около четирийсетте вагона лъкатушат през хълмове, покрити с житни нивя, докато стигнат до Порт Огъста, на около 300 километра на север. Там пейзажът изведнъж става враждебен — докъдето стига погледът се виждат само пясък и гъсти шубраци.

След Порт Огъста, влакът продължава по нова железопътна линия, пригодена за всякакви климатични условия, разположена на около 250 километра на запад от старата линия, която често ставала жертва на наводнения. Над пустинята се спуска нощ и пътниците се наслаждават на спокоен сън, докато влакът се движи плавно покрай солени езера, които през по–голямата част от годината са пресъхнали, но след дъжд блещукат на лунната светлина. Безброй звезди изпълват ясното нощно небе. Липсва тракането, което влакът е издавал преди, защото отделните релси сега са свързани в една непрекъсната линия, с цел да се улесни поддръжката.

На зазоряване изгряващото слънце оцветява пустинята в близост до Алис Спрингс в червеникави и златисти багри. „Гледката е внушителна“, споделя един пътник. Той добавя: „Дори във влака усетих силата на слънцето. То се показа изведнъж над безкрайния хълмист пустинен пейзаж, толкова огромен, толкова цветен, толкова страховит поради празнотата си, че чак е изумителен. Там наистина чувстваш колко си малък.“

От пустинята до тропиците

След кратък престой в Алис Спрингс влакът „Ган“ продължава към град Катерин и след това към последната си спирка, разположеният в тропическия пояс град Даруин. Настанени удобно във вагони, снабдени с климатична инсталация, „пътниците в „Ган“ се наслаждават на лукс на колела“, казва Лари Йерас, управител на „Ган“ по време на първото му трасконтинентално пътуване. Докато гледат през прозорците, пътниците само могат да предполагат какви били опасностите и трудностите, съпътствали строежа на линията в началото.

Освен че допринася за развитието на търговията и предлага едно от най–интересните пътешествия с влак в света, влакът „Ган“ внася частица от модерния свят във вътрешността на Австралия. Едно деветнайсетгодишно момиче от местното население, което видяло влака при първото му пътуване през февруари 2004 г., казало: „Никога не бях виждала влак. Толкова е хубав!“

[Блок/Снимка на страница 25]

Откъде влакът получил името си?

„Ган“ е съкращение на името „Афган експрес“. Не се знае как станало така, че влакът получил име, свързано с афганистанските камилари. Тези издръжливи имигранти помогнали да се отвори достъпът до вътрешността на Австралия. Въпреки че като цяло били наричани афганистанци, те идвали от различни места като Балучистан, Египет, северната част на Индия, Пакистан, Персия и Турция.

Техните камили станали средството за придвижване във вътрешността на континента. Те покорно се навеждали и се изправяли при командата „Хуща!“. Кервани, съставени от около седемдесет камили, пренасяли хора и товари с равномерен ход от шест километра в час. Когато влаковете и автомобилите отнели работата на керваните, афганистанците пуснали своите камили на свобода. Днес хиляди потомци на тези камили живеят на свобода в централните части на Австралия. (Виж „Пробудете се!“ от 8 април 2001 г. (англ.), 16, 17 страница)

[Информация за източника на снимката на страница 23]

Northern Territory Archives Service Joe DAVIS NTRS 573

[Информация за източника на снимката на страница 25]

Снимки на влака: Great Southern Railway