Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Как намирам радост въпреки ограниченията си

Как намирам радост въпреки ограниченията си

 Как намирам радост въпреки ограниченията си

РАЗКАЗАНО ОТ ПОЛЕТ ГАСПАР

Макар че при раждането си съм тежала нормалните три килограма, лекарят разбрал, че нещо с мене не било наред. Някои от костите ми се счупили по време на самото раждане. Аз страдам от остеогенезис имперфекта (osteogenesis imperfecta), наследствено заболяване, което се характеризира с вродена чупливост на костите. Веднага съм била подложена на операция, но лекарите не хранели големи надежди за мене. Те очаквали, че няма да живея повече от едно денонощие.

РОДЕНА съм на 14 юни 1972 г. в Канбера, столицата на Австралия. Противно на очакванията съм преживяла първия ден от раждането си. Но тогава съм хванала пневмония. Тъй като мислели, че така или иначе ще умра, лекарите не ме лекували по никакъв начин и решили да оставят нещата да се развият по естествен начин. Явно така и станало и аз съм останала жива.

Мога само да си представям колко тежко е било на родителите ми през това време. Тъй като шансовете ми да остана жива не били големи, добронамерени служители в болницата посъветвали родителите ми да не се привързват твърде много към мене. Всъщност през първите три месеца от престоя ми в болницата на родителите ми не им било позволено дори да ме докосват, тъй като лесно можело да бъда наранена. Когато станало ясно, че ще живея, лекарите казали на родителите ми, че би било по–добре да ме оставят в дом за деца с физически увреждания.

Родителите ми обаче решили да ме задържат. Майка ми отскоро била започнала да изучава Библията със Свидетелите на Йехова. Онова, което била научила, засилило в нея чувството ѝ за дълг да се грижи за мене. Предполагам обаче, че ѝ е било трудно да се привърже към мене, тъй като всичките ѝ емоционални и физически сили били поглъщани от непрестанните грижи, които е трябвало да полага за мене. Често се е налагало да ме водят в болницата. Костите ми можело да се счупят дори докато ме къпели. Можела съм да си счупя някоя кост дори само ако кихна.

Изпадам в депресия

Докато растях, можех да се придвижвам единствено с инвалидна количка. Не можеше да става и дума да се науча да ходя. Въпреки трудностите родителите ми се грижеха изключително добре за моите физически нужди.

Освен това майка ми полагаше много усилия да ме учи за утешаващото послание на Библията. Научих например, че в бъдеще Бог ще превърне земята в рай, където хората ще се радват на съвършено духовно,  умствено и физическо здраве. (Псалм 37:10, 11; Исаия 33:24) Но все пак майка ми откровено признаваше, че ѝ е трудно да си представи как бих могла да се радвам на живота, докато това време не настъпи.

Започнах първо да посещавам училище за деца с увреждания. Учителите ми не ме караха да постигам определени цели и аз самата не си поставях такива. Всъщност за мене беше голямо предизвикателство дори само да ходя на училище. Много от децата се отнасяха жестоко с мене. По–късно се преместих в обикновено училище. Оказа се, че това да успявам да се разбирам с другите отнемаше всичките ми физически, емоционални и умствени сили. Въпреки това бях решена да завърша докрай дванайсетгодишното си образование.

Особено в гимназията осъзнах колко безнадежден и празен изглежда животът на моите съученици. Мислех си и за нещата, на които майка ми ме беше научила от Библията. С ума си разбирах, че онова, което тя ми беше говорила, е истината. Но тогава библейските учения още не бяха докоснали сърцето ми. За известно време бях решила единствено да се забавлявам, без да мисля за утрешния ден.

Когато бях на осемнайсет години, се преместих от дома на родителите си в една къща, където живеех с други хора с увреждания. Това преместване беше както вълнуващо, така и плашещо. Новите възможности, независимостта, приятелите и забавленията с тях — всичко това изглеждаше привлекателно. Много от приятелите ми се ожениха. Аз също копнеех за брачен партньор и любов. Но поради физическото ми състояние изглеждаше невъзможно да се оженя. Осъзнаването на този факт ме натъжаваше.

Никога обаче не обвинявах Бога за състоянието си. Бях научила достатъчно за него, за да знам, че той никога не би постъпил несправедливо. (Йов 34:10) Опитах се да приема живота си такъв, какъвто е. Въпреки това изпаднах в дълбока депресия.

Постепенно се възстановявам

За щастие майка ми разбрала какво се случва с мене и се свързала с един от старейшините в сбора, който живееше наблизо. Той ми се обади по телефона и ме покани да посещавам християнските събрания в местната Зала на Царството на Свидетелите на Йехова. Освен това една сестра от сбора започна да изучава Библията с мене всяка седмица.

Когато започнах да си припомням библейските истини, на които ме беше учила майка ми преди години, започнах да гледам по–положително на живота. Беше ми приятно да съм заедно с християнските братя и сестри. Бях научила обаче да не разкривам чувствата си пред другите, тъй като се боях да не бъда наранена емоционално. Мисля, че поради тази причина ми беше трудно да развия дълбока любов към Бога. Въпреки това съзнавах, че е правилно да му отдам живота си. Затова през септември 1991 г. бях покръстена в символ на своето отдаване.

Изнесох се от къщата, в която живеех със своите приятели с увреждания, и се преместих да живея сама в един апартамент. Тази промяна беше свързана с много предимства, но и с проблеми. Например чувствах се много самотна. И много ме плашеше мисълта, че някой мъж може да нахлуе в апартамента. Не след дълго отново изпаднах в дълбока депресия. Макар че се стараех да изглеждам смела и се усмихвах, нещата не бяха наред. Отчаяно се нуждаех от добър приятел, на когото да се доверя.

Вярвам, че Йехова Бог беше този, който ми осигури точно такъв приятел. Старейшините от местния сбор любезно се погрижиха Сузи, една омъжена сестра, да продължи да изучава Библията с мене. Сузи беше нещо повече от моя учителка. Тя стана мой близък приятел, когото обикнах дълбоко.

Сузи ме научи да споделям онова, което научавам, с другите както в службата от врата на врата, така и неофициално. Започнах още по–пълно да ценя качествата на  Бога. Но макар и покръстена аз все още не бях развила дълбока любов към него. Веднъж дори обмислях да престана да се покланям на Йехова. Споделих това със Сузи и тя ми помогна да преодолея кризата.

Сузи ми помогна и да осъзная, че се чувствах нещастна до голяма степен поради факта, че общувах с хора, които не изпитват силна любов към Йехова. Затова започнах да развивам приятелства с духовно зрели християни, най–вече с по–възрастните. Освен това не бях в добри отношения с майка си. Положих усилия да възстановя отношенията си с нея и с брат си. Изненадах се, че започнах да изпитвам такова щастие, каквото не бях изпитвала никога преди. Духовните ми братя и сестри, семейството ми и преди всичко Йехова станаха за мене източник на радост и сила. (Псалм 28:7)

Нова кариера

На един конгрес чух доклад, в който беше подчертано каква радост изпитват онези, които участват в целодневната християнска служба. След конгреса си казах: „Защо да не мога и аз да правя това!“ Естествено, осъзнавах, че подобно начинание би било истинско предизвикателство за мене във физическо отношение. Но след като молитвено обмислих въпроса, реших да подам молба да стана целодневна проповедничка на Библията и през април 1998 г. започнах своята служба.

Как участвам в проповедната дейност, като се има предвид физическото ми състояние? Аз съм много независим човек по природа и не обичам да съм бреме за другите и да разчитам на тях за превоз или друга помощ. Затова Сузи и съпругът ѝ, Майкъл, предложиха разрешение на проблема — да си купя мотоциклет! Но как можех да карам мотоциклет? Както показва снимката на тази страница, моят мотоциклет е направен специално за мене. И дори не се налага да премествам мъничкото си 19–килограмово тяло от инвалидната количка!

Със специалния си мотоциклет се радвам на повече независимост, което ми позволява да посещавам хората и да изучавам Библията с тях по време, което е удобно и за тях, и за мене. Да си призная, много обичам да карам своя мотоциклет и да усещам вятъра в лицето си — едно от малките удоволствия в живота ми!

Радвам се да започвам разговори с хората на улицата, които като цяло са вежливи и любезни с мене. Изпитвам удоволствие от това да помагам на другите да научават повече за Библията. С усмивка си спомням за една случка, когато бях на служба от къща на къща с един по–висок брат. Той поздрави домакинята, която ме зяпна с изумление и го попита: „Тя може ли да говори?“ Двамата с брата избухнахме в смях. След като проповядвах на жената, тя вече знаеше, че аз наистина мога да говоря!

Радвам се на сегашния си живот и се научих да обичам Йехова Бог. Толкова съм благодарна на майка си, че ме научи на библейските истини. С увереност очаквам близкото бъдеще, когато Бог ще ‘направи всичко ново’, включително и моето малко тяло. (Откровение 21:4, 5)

[Текст в блока на страница 30]

„Опитах се да приема живота си такъв, какъвто е. Въпреки това изпаднах в дълбока депресия.“