Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

В очакване на Царство, което „не е част от този свят“

В очакване на Царство, което „не е част от този свят“

 Биографичен разказ

В очакване на Царство, което „не е част от този свят“

Разказано от Николай Гуцуляк

В продължение на 41 дни и нощи се намирах в разгара на затворнически бунт. Внезапно се събудих от тътена на оръдия. Танкове и войници нахлуха в затворническия лагер, нападайки затворниците. Животът ми беше в опасност.

НЕКА да обясня как се озовах в това положение. Това се случи през 1954 г., когато бях на трийсет години. Подобно на много Свидетели на Йехова по време на съветския режим, бях хвърлен в затвора заради политическия си неутралитет и заради това, че говорех на другите за Царството на Бога. Нашата група от Свидетели в затвора се състоеше от 46 мъже и 34 жени. Трудовият лагер, в който ни държаха, се намираше близо до село Кенгир, в централната част на Казахстан. Там трябваше да живеем заедно с хиляди други затворници.

Лидерът на Съветския съюз, Йосиф Сталин, беше умрял предишната година. Много от затворниците се надяваха, че новото правителство в Москва ще се вслуша в жалбите им относно лошите условия в затвора. Недоволството на затворниците постепенно прерасна в открит бунт. По време на сблъсъка, който последва, всички Свидетели трябваше да обясняваме позицията си както на разгневените бунтовници, така и на военните. Беше ни нужна вяра в Бога, за да заемем тази неутрална позиция.

 Начало на бунта

Бунтът в затворническия лагер започна на 16 май. Два дни по–късно повече от 3200 затворници отказаха да работят и заявиха исканията си за по–добри условия в лагера и за отстъпки спрямо политическите затворници. Събитията се развиха много бързо. Първо затворниците насила изведоха надзирателите извън лагера. След това пробиха отвори в оградата. Събориха и стената разделяща женските от мъжките помещения, като така в бараките можеха заедно да живеят мъже и жени. През последвалите бурни дни някои затворници дори се ожениха, като имаха сватбени церемонии, водени от затворници свещеници. Повечето от 14 000 затворници в трите сгради на лагера участваха в бунта.

Бунтовниците създадоха комитет на лагера, който трябваше да преговаря с военните. Скоро обаче възникнаха противоречия между членовете на комитета и в крайна сметка управлението на лагера се оказа в ръцете на най–крайните затворници. Атмосферата се нажежаваше все повече. За да поддържат „реда“, бунтовниците, които бяха начело, създадоха отдел по сигурността, военен отдел и агитационен отдел. Водачите на бунта използваха високоговорители, монтирани на стълбове около лагера, за да предават разпалени послания, с които да поддържат силен бунтовния дух. Бунтовниците не позволяваха на никой да избяга, наказваха онези, които им се противопоставяха, и заявиха готовността си да убият всеки, когото не одобряват. Плъзнаха слухове, че някои затворници вече са били екзекутирани.

Тъй като бунтовниците очакваха да бъдат атакувани от военните, те старателно се подготвяха да се защитят. За да са сигурни, че колкото се може повече затворници ще участват в отбраната на лагера, водачите заповядаха всички да се въоръжат. За тази цел затворниците махнаха металните решетки на прозорците и ги използваха, за да направят ножове и други метални оръжия. Успяха да набавят дори огнестрелни оръжия и експлозиви.

Подложени на натиск да се присъединим

Двама бунтовници дойдоха при мене. Единият държеше току–що наточен нож. Той ми заповяда: „Вземи това! Ще ти е нужно, за да се защитиш.“ Помолих се негласно на Йехова за помощ да запазя спокойствие, след което отговорих: „Аз съм християнин и съм Свидетел на Йехова. Както аз, така и другите Свидетели сме в затвора, защото не искаме да се бием с хора, а се борим срещу невидими духовни сили. Оръжията, които използваме срещу тях са вярата и надеждата ни в Божието Царство.“ (Ефесяни 6:12)

 За мое учудване мъжът разбра какво исках да му кажа и кимна с глава. Другият обаче ме удари силно, след което си тръгнаха. Бунтовниците обикаляха бараките и се опитваха да принудят Свидетелите да се присъединят към тях в бунта. Но всички християнски братя и сестри отказаха да направят това.

По време на едно събрание на бунтовническия комитет беше обсъдена неутралната позиция на Свидетелите на Йехова. Беше отбелязано: „Членовете на другите религии — петдесетници, адвентисти, баптисти и всички останали — се присъединиха към бунта. Единствено Свидетелите на Йехова отказват. Какво да ги правим?“ Някой предложи да опекат един Свидетел във фурната на затвора, за да ни сплашат. Един бивш военен служител, уважаван от останалите затворници, се изправи и каза: „Не е мъдро да правим това. Трябва да ги сложим всички в бараката в края на лагера, до портата. Така, ако армията ни нападне с танкове, Свидетелите ще са първите, които ще бъдат премазани. А ние няма да сме виновни за смъртта им.“ Останалите приеха предложението му.

Изложени на опасност

Не след дълго затворниците започнаха да обикалят лагера викайки: „Свидетели на Йехова, излезте!“ След това събраха всичките 80 Свидетели и ни накараха да отидем към бараката в края на лагера. За да освободят повече място, изкараха леглата навън и ни заповядаха да влезем. Тази барака беше нашият затвор в затвора.

За да имаме лично пространство, сестрите в групата съшиха заедно чаршафи и с тях разделиха помещението на две — за мъжете и за жените. (По–късно един Свидетел от Русия нарисува бараката, както се вижда по–долу.) Докато живеехме в тази неприятна обстановка, често се молехме заедно, пламенно искайки от Йехова да ни даде мъдрост и „силата, надхвърляща нормалното“. (2 Коринтяни 4:7)

 През цялото време бяхме изложени на опасност между бунтовниците и съветската армия. Никой не знаеше какви ще са следващите действия на която и да е от двете страни. „Не се опитвайте да познаете — ни насърчи един верен възрастен брат. — Йехова няма да ни изостави.“

Скъпите ни християнски сестри, млади и стари, проявиха изключителна издръжливост. Една сестра на около 80 години се нуждаеше от допълнителна помощ. Други се разболяха и имаха нужда от медицински грижи. Вратите на бараката трябваше да стоят отворени през цялото време, за да могат бунтовниците да ни наблюдават. През нощта въоръжени затворници влизаха в помещението и понякога ги чувахме да казват: „Царството на Бога спи.“ През деня, когато ни позволяваха да отидем до трапезарията, стояхме винаги заедно и се молехме на Йехова да ни защити от насилниците.

В бараката полагахме усилия взаимно да се укрепваме духовно. Например често някой брат разказваше на висок глас откъс от Библията. След това обясняваше как можем да го приложим в ситуацията, в която се намирахме. Един възрастен брат обичаше да говори за армията на Гедеон. „В името на Йехова 300 мъже, държащи музикални инструменти, се били със 135 000 въоръжени войници — ни припомняше той. — Всички те се върнали невредими.“ (Съдии 7:16, 22; 8:10) Този и други библейски примери ни даваха духовни сили. Аз бях станал Свидетел малко преди да бъда хвърлен в затвора, но силната вяра на опитните братя и сестри ме насърчаваше много. Усещах, че Йехова наистина беше с нас.

Битката започва

Минаваха седмици, а напрежението в лагера нарастваше. Преговорите между бунтовниците и властите ставаха все по–напрегнати. Водачите на бунтовниците настояваха правителството в Москва да изпрати представител, с когото да се срещнат. Властите искаха от бунтовниците да отстъпят, да предадат оръжията си и да се върнат на работа. Никой не искаше да направи компромис. По това време лагерът вече беше заобиколен от войници, готови да атакуват. Бунтовниците също се бяха подготвили за бой — имаше издигнати барикади и запаси от оръжия. Всеки момент очаквахме сблъсъкът между армията и затворниците да започне.

На 26 юни бяхме събудени от оглушителния тътен на оръдия. Танкове събориха оградата и нахлуха в лагера. Последва ги вълна от въоръжени войници, стрелящи с картечници. Затворниците, и мъже и жени, се втурнаха към настъпващите танкове с викове „Ура!“, хвърляйки камъни, самоделни бомби и всичко, каквото им попаднеше. В последвалата ожесточена схватка ние, Свидетелите, се оказахме в центъра на сблъсъка. Как щеше  да отговори Йехова на молбите ни за помощ?

Изведнъж няколко войници нахлуха в нашата барака. „Излезте навън, светии! — извикаха ни те. — Бързо, бягайте отвъд оградата.“ Главният офицер нареди на войниците да не ни убиват, а да останат до нас и да ни защитават. Докато битката продължаваше, ние седяхме на тревата извън района на лагера. В продължение на четири часа чувахме експлозии, изстрели, викове и стенания идващи от лагера. Изведнъж настана тишина. По–късно, когато слънцето изгря, видяхме как войниците изнасят мъртвите. Научихме, че ранените и загиналите бяха стотици.

По–късно през същия ден един офицер, когото познавах, се приближи към нас. „Е, Николай, кой ви спаси? Ние или Йехова?“ — с гордост ме попита той. Искрено му благодарихме, че спасиха живота ни и добавихме: „Вярваме, че Всемогъщият ни Бог, Йехова, ви е подтикнал да пощадите живота ни, както е правел и в библейски времена с цел да избави служителите си.“ (Ездра 1:1, 2)

Същият офицер ни обясни откъде войниците са знаели кои сме и къде се намираме. Той ни разказа, че по време на един от преговорите, военните обвинили бунтовниците, че убиват затворниците, които не са на тяхна страна. В своя защита бунтовниците казали, че Свидетелите на Йехова не участвали в бунта, но не били убити. Те разкрили още, че за наказание са затворили всички Свидетели в една от бараките. Военните запомнили това.

Оставаме твърдо на страната на Царството

В книгата си „Архипелагът ГУЛАГ“ известният руски писател Александър Солженицин споменава затворническия бунт, който преживяхме. Той обяснява защо е започнал бунтът с думите: „Разбира се, всички в затвора искаме свобода, ... но кой може да ни я даде?“ Като Свидетели на Йехова в същия лагер, и ние жадувахме за свобода, но не просто свобода от затвора, а свободата, която само Божието Царство може да донесе. Докато бяхме в затвора, съзнавахме, че се нуждаем от силата идваща от Бога, за да останем твърдо на страната на Неговото Царство. Йехова ни осигури всичко, от което се нуждаехме. С негова помощ победихме, без да използваме ножове или гранати. (2 Коринтяни 10:3)

Исус Христос казал на Пилат: „Моето царство не е част от този свят. Ако царството ми беше част от този свят, служителите ми щяха да се бият.“ (Йоан 18:36) Затова като последователи на Христос, ние не вземахме участие в политически сблъсъци. Бяхме радостни, че по време на бунта и след него другите виждаха лоялността ни към Божието Царство. Относно поведението ни тогава Солженицин пише: „Свидетелите на Йехова не се страхуваха да се придържат към религиозните си правила и отказаха да строят укрепления или да стоят на пост.“

Изминаха повече от петдесет години от тези бурни събития. Но аз си спомням за онова време с благодарност, тъй като научих ценни уроци — да чакам Йехова да се намеси и напълно да уповавам на мощната му ръка. Да, подобно на много други скъпи Свидетели в бившия Съветски съюз, аз лично изпитах, че Йехова наистина дава свобода, защитава и избавя онези, които очакват Царството, което „не е част от този свят“.

[Снимки на страница 8, 9]

Трудовият лагер в Казахстан, където бяхме затворени

[Снимка на страница 10]

Рисунка на женската част от бараката на Свидетелите

[Снимка на страница 11]

Заедно с християнски братя след освобождаването ни