Биографичен разказ

Духовната светлина заблестява в Средния изток

РАЗКАЗАНО ОТ НАДЖИБ САЛЕМ

През първи век от н.е. светлината на божието Слово заблестяла от Средния изток и достигнала краищата на земята. През 20–и век тази светлина се завърна, за да освети тази част от света още веднъж. Нека ви разкажа как се случи това.

РОДЕН съм през 1913 г. в град Амюн в северен Ливан. Това била последната година на относителна стабилност и спокойствие в света, преди Първата световна война да избухне през следващата година. Когато войната завършила през 1918 г., Ливан — тогава известен като перлата на Средния изток — бил дълбоко изтощен икономически и политически.

През 1920 г., когато пощенските служби отново започнали да работят в Ливан, били получени писма от ливанци, които живеели в чужбина. Сред тях били моите чичовци Абдуллах и Джордж Гантюс. Те пишели до своя баща — Хабиб Гантюс, — моя дядо, като му разказвали за божието Царство. (Матей 24:14) Само като разказал на своите съграждани съдържанието на писмата от синовете си, дядо бил подложен на присмех. Гражданите разпространили шегата, че синовете на Хабиб го насърчавали да продаде земята си, да си купи магаре и да отиде да проповядва.

Ранно разпространение на светлината

През следващата 1921 г., Мишел Абуд, който живеел в Бруклин (Ню Йорк), се завърнал в Триполи (Ливан). Той бил станал един от Изследователите на Библията, както тогава бяха познати Свидетелите на Йехова. Въпреки че мнозинството от  приятелите и роднините на брат Абуд не откликнали на библейското послание, две известни личности — един професор, Ибрахим Атия, и един зъболекар, Хана Шаммас — откликнали. Д–р Шаммас дори предоставил своите къща и клиника за християнски събрания.

Бях още малко момче, когато брат Абуд и брат Шаммас посетиха Амюн, където живеех. Тяхното посещение ми оказа дълбоко въздействие и аз започнах да придружавам брат Абуд в проповедната работа. В продължение на 40 години двамата бяхме редовни съработници в службата до смъртта на брат Абуд през 1963 г.

Между 1922 и 1925 г. светлината на библейската истина беше разпространена в много села в северен Ливан. Около 20 до 30 души се срещаха, за да обсъждат Библията в частни домове, такива като нашите в Амюн. Духовенството изпращаше деца да удрят по ламаринени кутии и да викат и да пищят, за да осуетят събранията ни, така че понякога се срещахме в боровата гора.

Когато бях млад, пламенността за службата и за посещаването на всяко християнско събрание ми спечели прякора Тимотей. Директорът на училището ми нареди да престана да посещавам онова, което той наричаше „онези събрания“. Когато отказах, бях изключен от училище.

Свидетелстване в библейските земи

Скоро след моето покръстване през 1933 г., започнах пионерската служба, както Свидетелите на Йехова наричат целодневната служба. Въпреки че тогава бяхме малко на брой, не само че проповядвахме в повечето от селата в северната част на Ливан, но също така достигнахме Бейрут и предградията му и целия южен Ливан. В онези ранни години обикновено пътувахме пеша или яздейки магаре, както правели Исус Христос и неговите последователи от първи век.

През 1936 г. Юсеф Рахал — един ливански Свидетел, който от много години живееше в Съединените щати, дойде на гости в Ливан. Той донесе със себе си усилвател и няколко грамофона. Монтирахме уредбата на автомобил „Форд“, модел 1931 година и тръгнахме през Ливан и Сирия, носейки посланието за Царството към отдалечените райони. Усилвателят можеше да бъде чут на разстояние от над 10 километра. Хората се качваха на покривите на своите къщи, за да чуят онова, което те описваха като гласове, идващи от небето. Онези на полето оставяха работата си и идваха по–близо, за да слушат.

Едно от моите последни пътувания с Рахал беше през зимата на 1937 г. до Алепо (Сирия). Преди да се върне в Съединените щати, ние пътувахме също до Палестина. Там посетихме градовете Хайфа и Йерусалим, както и някои села. Един от нашите контакти беше с Ибрахим Шихади, с когото се бях запознал по–рано чрез писма. Ибрахим дотолкова напредна в библейското познание, че по време на посещението ни започна да участва с нас в службата от къща на къща. — Деяния 20:20.

Имах силно желание да се срещна и с професор Халил Коброси, един заклет католик, който изучаваше Библията със Свидетелите на Йехова чрез писма. Как той се бил сдобил с адреса на Свидетелите в Ливан? В един магазин в Хайфа собственикът увил част от бакалските покупки на Халил в хартия, откъсната от едно от изданията на Свидетелите на Йехова. Върху тази хартия бил нашият адрес. Ние проведохме чудесен разговор и по–късно, през 1939 г. той дойде в Триполи, за да бъде покръстен.

 През 1937 г. Петрос Лагакос и съпругата му пристигнаха в Триполи. През следващите няколко години тримата обработихме по–голямата част от Ливан и Сирия, като посещавахме хората в техните домове с посланието за Царството. Когато брат Лагакос умря през 1943 г., Свидетелите вече бяха донесли духовната светлина до повечето от градовете и селата на Ливан, Сирия и Палестина. Понякога около 30 от нас излизаха с кола или с автобус още в 3 часа сутринта, за да достигнат до отдалечените райони.

През 40–те години Ибрахим Атия превеждаше „Стражева кула“ на арабски език. След това аз правех четири преписа на ръка на списанията и ги изпращах на Свидетели в Палестина, Сирия и Египет. В онези дни през Втората световна война противопоставянето на нашето проповядване беше силно, но ние запазихме връзката с всички, които обичаха библейската истина в Средния изток. Аз лично начертах карти на градовете и околните села и се постарахме да стигнем до тях с добрата новина.

Докато Втората световна война още бушуваше, през 1944 г. аз се ожених за Евелин, дъщерята на моя партньор в пионерската служба Мишел Абуд. В крайна сметка имахме три деца — дъщеря и двама сина.

Работейки с мисионерите

Скоро след като войната завърши, първите, завършили училището за мисионери Гилеад, пристигнаха в Ливан. В резултат на това първият сбор в Ливан беше сформиран и аз бях назначен за служител на групата. После, през 1947 г. Нейтън Нор и неговият секретар Милтън Хеншел посетиха Ливан и насърчиха много братята. Скоро пристигнаха още мисионери и те бяха от голяма помощ за нас в организирането на нашата служба и в провеждането на събранията на сбора.

При едно от нашите пътувания до отдалечен район в Сирия срещнахме противопоставяне от един местен епископ. Той ни обвини в разпространяването на онова, което той наричаше ‘ционистки издания’. Каква ирония беше това, че преди 1948 г. църквата често ни наричаше „комунисти“. В този случай бяхме арестувани и разпитвани в  продължение на два часа, през което време беше дадено отлично свидетелство.

Накрая съдията, който разгледа случая, обяви: „Въпреки че проклинам брадата [фигуративен израз, отнасящ се до епископа], че е предявил обвинения срещу вас, аз трябва да му благодаря, защото това ми даде възможност да се запозная с вас и да науча за вашите учения.“ След това той ни се извини за безпокойството.

Десет години по–късно, докато бях на път за Бейрут, в автобуса започнах да говоря с един мъж на съседната седалка, който беше агроном. След като няколко минути изслуша нашите вярвания, той каза, че е чул подобно нещо от един свой приятел в Сирия. Кой беше този приятел? Съдията, който беше гледал нашия случай преди десет години!

През 50–те години посетих Свидетели в Ирак и участвах в свидетелстването от врата на врата с тях. Предприех също много пътувания до Йордан и Западния бряг. През 1951 г. бях един от четиримата Свидетели, които отидоха до Витлеем. Там празнувахме Вечерята на Господаря. Рано през този ден всички, които присъстваха за случая, отидоха с автобус до река Йордан, където 22–ма бяха покръстени в символ на своето отдаване на Йехова. Всеки път, когато срещахме противопоставяне в този район, ние казвахме: „Дошли сме да ви кажем, че един от вашите собствени местни синове ще стане цар над цялата земя! Защо сте ядосани? Трябва да се радвате!“

Проповядване сред трудности

Хората в Средния изток са като цяло добросърдечни, скромни и гостоприемни. Мнозина слушат с интерес посланието за божието Царство. Наистина, нищо не може да бъде по–освежаващо от това да знаеш, че скоро това библейско обещание ще бъде изпълнено: „Сам Бог, техен Бог, ще бъде с тях. Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка.“ — Откровение 21:3, 4.

 Установих, че повечето хора, които наистина се противопоставят на дейността ни, действително не разбират нашата работа и посланието, което носим. Духовенството на псевдохристиянството направи толкова много, за да ни представи в погрешна светлина! Затова по време на гражданската война, която започна в Ливан през 1975 г. и завърши след повече от 15 години, Свидетелите се сблъскаха с много трудности.

Веднъж водех библейско изучаване с хората от едно семейство, които пламенно ходеха на църква. Техният добър напредък в изучаването на библейските истини раздразни свещениците. В резултат на това през нощта една религиозна група подбуди своите членове да щурмуват магазина на семейството и те изгориха стоки на стойност най–малко 10 000 щатски долара. Същата тази нощ те дойдоха и ме отвлякоха. Но аз се опитах да убедя техния водач, обяснявайки, че ако са истински християни, те няма да се държат по варварски начин. Тогава той нареди да спрат колата и ми заповяда да изляза.

При друг случай бях отвлечен от четирима военни. След много заплахи техният водач, който ми каза, че ще ме застреля, внезапно промени своето намерение и бях освободен. Двама от тези мъже сега са в затвора за убийство и обир, а другите двама бяха екзекутирани.

Други възможности за свидетелство

Често имах възможност да летя от една страна до друга. Веднъж по време на един полет от Бейрут до Съединените щати седях до Чарлз Малек — бивш министър на външните работи на Ливан. Той слушаше внимателно и беше благодарен за всеки стих, който му четях от Библията. Накрая той каза, че е посещавал едно училище в Триполи, където негов учител бил Ибрахим Атия, човека, когото моят тъст беше запознал с библейската истина! Г–н Малек каза, че Ибрахим го научил да уважава Библията.

По време на друг полет седях до един представител на Палестина в ООН. Имах възможност да му кажа добрата новина за божието Царство. После той ме запозна със семейството на своя брат в Ню Йорк и аз често ги посещавах там. Аз също имах роднина, който работеше в сградата на ООН в Ню Йорк. Едно мое посещение в неговия офис продължи три часа, през които бях в състояние да му свидетелствам относно божието Царство.

Сега съм на 88–годишна възраст и все още съм в състояние да имам активно участие в грижата за сбора. Съпругата ми Евелин продължава да служи рамо до рамо с мен на Йехова. Дъщеря ни се омъжи за един пътуващ надзорник от Свидетелите на Йехова, който сега служи като старейшина в един сбор в Бейрут. Тяхната дъщеря също е Свидетелка. Най–малкият ни син и съпругата му са Свидетели, и дъщеря им също е в истината. Колкото до най–големия ни син, християнската вяра беше внедрявана в сърцето му и аз се надявам, че след време той ще я приеме.

През 1933 г. бях назначен да служа като пионер — първият в Средния изток. Няма по–добър начин, по който да бях използвал живота си през всички тези 68 години, освен да служа на Йехова като пионер. И съм решен да продължавам да вървя в духовната светлина, която той осигурява.

[Снимка на страница 23]

Наджиб през 1935 г.

[Снимка на страница 24]

Със снабдената с високоговорители кола в ливанските планини през 1940 г.

[Снимки на страница 25]

По посока на часовниковата стрелка, започвайки отгоре в ляво: Наджиб, Евелин, тяхната дъщеря, брат Абуд и най–големият син на Наджиб през 1952 г.

Долу (първи ред): братята Шаммас, Нор, Абуд и Хеншел в дома на Наджиб, Триполи, 1952 г.

[Снимка на страница 26]

Наджиб и неговата съпруга Евелин