Братята имаха причина да се съмняват дали ще се справя с пионерската служба. Не бях духовен човек. Не обичах да проповядвам и се молех в неделите да вали, за да не ходя на служба. А когато излизах, просто предлагах списания; не водех разговори, използвайки Библията. Майка ми ме подкупваше, за да имам четене на Библията на събранията. Не обичах да уча и нямах духовни цели.

 Същото лято имаше областен конгрес (днес регионален конгрес) в Кардиф (Уелс). Това беше повратен момент в живота ми. Един от докладчиците зададе няколко реторични въпроса: „Дали си отдаден и покръстен Божи служител?“ „Да“, казах си аз. „Обещал ли си, че ще служиш на Йехова с цялото си сърце, душа, ум и сила?“ „Да.“ „Имаш ли някакви здравословни проблеми, или семейни отговорности, които да ти пречат да си пионер?“ „Не.“ „Имаш ли някаква друга причина, заради която не си пионер?“ „Не.“ Братът после каза: „Ако отговорът на последния въпрос е ‘не’, тогава защо не си пионер?“

 В този момент сякаш очите ми се отвориха и успях да видя себе си по-ясно. Помислих си: „Губя си времето. Не живея според отдаването си. Не служа на Йехова с цялата си душа.“ Казах си, че ако очаквам Йехова да спази обещанията си към мене, то и аз трябва да спазя своя обет към него. Затова през октомври 1956 г. започнах службата си като ваканционен пионер.

 Следващата година станах редовен пионер и се преместих в сбор с 19 вестители. От момента, в който пристигнах, трябваше да изнасям доклади всяка седмица. Имаше търпеливи братя, които ми помагаха да подобрявам уменията си като докладчик. Две години по-късно, през 1959 г., бях назначен като специален пионер в Абърдийн (в североизточната част на Шотландия). След няколко месеца ме поканиха в Бетел в Лондон. Имах честта да служа там 7 години и работех в печатницата.

 Харесваше ми службата в Бетел, но в мене се появи желание за специална служба в района. Бях млад, здрав и бях готов Йехова да ме използва където има нужда. Затова през април 1965 г. подадох молба за Училище Гилеад за подготовка на мисионери.

 През същата година със съквартиранта ми решихме да отидем до Берлин, където посетихме един конгрес. Искахме да видим и берлинската стена, която беше построена няколко години по-рано.

 През единия от дните на конгреса имахме възможността да участваме в службата и бях разпределен с една сестра, Сузан Бандрок. Оженихме се през 1966 г. и две години по-късно ни поканиха в 47-ия клас на Гилеад. Това беше огромна благословия! Петте месеца обучение минаха наистина бързо. Бяхме назначени в Заир, днес Демократична република Конго. За нас това беше голям шок. Знаехме малко неща за страната. Притеснявахме се, но приехме назначението и се оставихме в ръцете на Йехова.

 След много часове по самолети и летища пристигнахме в Колвези, малък миньорски град. Чудехме се защо няма братя на летището, които да ни посрещнат. По-късно научихме, че телеграмата, която трябваше да уведоми братята за идването ни, беше пристигнала два дни след нас. Един от служителите на летището се приближи и ни каза нещо на френски език, който още не разбирахме. Жената пред нас се обърна и ни преведе: „Арестувани сте.“

 Полицаят, който ни арестува, ни нареди да се качим в една стара двуместна спортна кола, чийто двигател беше отзад, а багажникът отпред. Полицаят и собственикът на колата някак се напъхаха вътре заедно с нас. Всичко изглеждаше като сцена от комедия: претъпканата кола подскачаше през дупките и неравностите по пътя, а отвореният капак отпред приличаше на риба, която дъвче багажа ни.

 Закараха ни пред мисионерския дом. Макар и да не знаехме къде се намира, полицаят знаеше. Вратите бяха заключени и нямаше никой вътре. Оказа се, че всички мисионери бяха заминали за международни конгреси и почивка. Стояхме навън под горещото слънце и се чудехме какво следва. Накрая дойде един местен брат. Когато ни видя, на лицето му се изписа огромна усмивка и веднага се почувствахме по-добре. Той познаваше полицая, който очевидно очакваше да получи пари от нас. Но след като братът поговори с него, той си тръгна и най-накрая се настанихме в мисионерския дом.

Не е време да се отдръпваме

 Съвсем скоро усетихме, че сме сред жизнерадостни и мили хора, които са издържали много трудности. За съжаление, заради бунтовете и размириците през изминалите 10 години в страната имаше много насилие. През 1971 г. Свидетелите на Йехова загубиха регистрацията си. Чудехме се как ще се справим.

 Не беше време да се отдръпваме от страх. И много малко братя и сестри го направиха, въпреки че натискът да нарушат неутралитета си, беше много силен. Тогава беше задължително хората да носят политически карти и значки. А онези, които не носеха такава значка, не можеха да имат достъп до местните услуги, осигурявани от властите. Освен това понасяха тормоз от военните и от полицията. Братята губеха работата си, а децата бяха изключвани от училище. Стотици братя бяха изпратени в затвора. Беше тежък период. Но Свидетелите продължаваха смело да споделят добрата новина.

Нуждаем се от издръжливост

 През тези години със Сузан прекарахме голяма част от времето си в пътуваща служба в селски райони. Животът на село има своите уникални предизвикателства и трудности. В малките сламени къщички едва имаше място да легнем. Спрях да броя колко пъти си удрях главата, минавайки през малките врати. Къпехме се с вода, събирана от потоците и реките. Вечер четяхме на свещ. Приготвяхме храната на дървени въглища. Но за нас това беше истинският мисионерски живот. Именно затова бяхме дошли и чувствахме, че сме в челните редици на теократичната дейност.

 Да живеем с местни братя, ни помогна да ценим нещата, които лесно може да приемем за даденост: храна, вода, дрехи и покрив над главата си. (1 Тимотей 6:8) Всичко останало е бонус. Все още помним тази проста истина.

 Въпреки че никога не сме имали изпитания като на апостол Павел, понякога, докато пътувахме, имахме чувството, че вярата и подбудите ни са подложени на изпитание. Трябваше да минаваме по пътища, които бяха в ужасно състояние или на практика не съществуваха. Докато минавахме по каменисти места, колата се тресеше много силно. Понякога затъвахме в дълбок пясък, а по време на дъждовния сезон — в лепкава кал. Веднъж пътувахме цял ден, но успяхме да изминем само 70 км. Тогава трябваше да изваждаме колата си от калта 12 пъти.

 Въпреки трудните обстоятелства никога не сме се чувствали толкова близо до Йехова, колкото по време на службата ни в селските райони. Научихме, че с помощта на Йехова можем да издържим с радост дори когато не можем да променим ситуацията. Като цяло Сузан не обича много приключенията, но по време на изпитанията и трудностите ни никога не се е оплаквала. Имаме много хубави спомени от тези времена, бяхме щастливи и научихме много.

 Когато бяхме в Заир, бях арестуван няколко пъти. Веднъж несправедливо ме обвиниха в незаконна търговия с диаманти. Разбира се, изпитвахме безпокойство, но си казвахме, че ако Йехова иска да изпълним възложената ни служба, ще ни помогне. И наистина усещахме помощта му!

Продължаваме напред

 През 1981 г. бяхме поканени да служим в клона в Киншаса. Година по-рано бяхме получили официална регистрация. Братята купиха земя за строежа на по-голям клон. Неочаквано през март 1986 г. президентът на страната подписа постановление, с което забраняваше дейността на Свидетелите на Йехова. Строежът спря и не след дълго повечето мисионери напуснаха страната.

 Ние останахме още за известно време. Правехме каквото можем, за да продължим да проповядваме, макар да знаехме, че сме под постоянно наблюдение. Въпреки че бяхме много предпазливи, бях арестуван, докато водех едно изучаване. Вкараха ме в голяма, подобна на тъмница стая, която беше претъпкана със затворници. Беше горещо, задушно, тъмно и миришеше лошо. Влизаше светлина и въздух само от един малък отвор високо в стената. Някои затворници ме хванаха и ме заведоха при друг затворник, който се беше самоназначил за техен водач. „Запей националния ни химн!“, настоя той. „Не го знам“, отвърнах аз. А те казаха: „Запей своя национален химн!“ „И него не го знам.“ Тогава мъжът ме накара да стоя прав срещу стената около 45 минути. В крайна сметка местните братя успяха да уредят освобождаването ми.

 Виждахме, че нещата в страната няма да се подобрят, и не след дълго бяхме назначени в Замбия. Щом преминахме границата, ни обзеха смесени чувства — както тъга, така и облекчение. Мислехме за 18-те години, които бяхме на назначението си заедно с верните мисионери и местните братя и сестри. Въпреки че животът понякога беше напрегнат, чувствахме благословията на Йехова. Знаехме, че той е с нас през цялото време. Бяхме научили френски и суахили, а Сузан дори малко лингала. Радвахме се на хубава служба и помогнахме на повече от 130 души да се покръстят. Изпитвахме също дълбоко удовлетворение да знаем, че имаме дял в полагането на основата за бъдещ растеж. И само какъв растеж последва! През 1993 г. Върховният съд анулира забраната от 1986 г. Сега в Конго има повече от 240 000 вестители на Царството.

 Откакто сме в Замбия, видяхме строежа на новия клон, а по-късно и разширяването на сградите. Броят на вестителите в страната сега е над три пъти по-висок, отколкото беше, когато пристигнахме през 1987 г.

 Така че какво стана с младия брат, който изглеждаше, че няма да издържи и месец като пионер? С благословията на Йехова и с подкрепата на скъпата ми съпруга съм в целодневната служба от 65 години. Опитах и видях, че Йехова е добър! (Псалм 34:8)

 Знаем, че не сме специални. Просто се стараехме да сме верни, като живеем според отдаването си. Уверени сме, че Йехова ще продължава да ни помага „да не се отдръпваме“, а да растем във „вярата, която запазва душата жива“. (Евреи 10:39)

 Може да гледаш видеоклипа „Dayrell and Susanne Sharp: We Promised to Serve Jehovah Whole-Souled“ (англ.).