Израснах в селски район в Австралия. Родителите ми и бабите и дядовците ми бяха научили истината през 50-те години на 20-и век. Започнах да проповядвам, когато бях на 6 години и се покръстих на 13. Често бях помощен пионер през училищните ваканции. Обичах Йехова и исках да му служа завинаги.

 Когато бях на 15, треньорите ми в училище забелязаха спортния ми талант. Затова получих предложение за спортна стипендия от представители на отбор от професионалната ръгби лига. Допадаше ми идеята да стана ръгби звезда, но вече се бях отдал на Йехова. Баща ми ме насърчи да помисля за обещанието, което бях дал на Йехова, преди да реша дали да градя кариера в спорта. Послушах го и осъзнах, че не мога да постигна успех едновременно и в спорта, и в службата за Йехова. Затова отказах предложението. След няколко месеца Австралийският спортен институт в Канбера ми предложи друга стипендия. Предложението включваше да се обучавам като спринтьор с перспективата да представям Австралия в Игрите на Британската общност или олимпийските игри. Но тъй като обичах Бога, на когото се бях отдал, много исках да продължавам да живея според отдаването си, затова и този път отказах.

 Малко след това напуснах училище и започнах пионерска служба, което беше моя цел. Семейството ми обаче имаше финансови проблеми, затова спрях да служа като пионер и започнах да работя на пълен работен ден и карах земеделски машини. По това време бях почти 20-годишен и живеех самостоятелно. Службата ми бързо се превърна просто в рутина. Бях обезсърчен и отслабнах духовно. Сприятелих се с хора, които прекаляваха с алкохола и вършеха неморалност, поради което се изкушавах да постъпвам като тях. Взаимоотношенията ми с Йехова се влошиха и търсех временни удоволствия.

 Имах нужда да променя приоритетите си, затова се преместих в друг град, далече от влиянието на бившите ми приятели. Отново се приближих до Йехова и планирах да възобновя пионерската си служба. Тогава се запознах с Лийн Макшери, срамежливо момиче от провинцията. Тя вече беше пионерка и се сприятелихме. Говорихме открито за целите си, сред които беше и мисионерската служба. Оженихме се през 1993 г. и искахме Йехова да е в центъра на живота ни.

Следваме духовни цели

 През същата година и аз станах редовен пионер. Бяхме решени да поддържаме прост начин на живот, без да изпадаме в дългове, затова си купихме каравана, в която да живеем. В продължение на 6 години се местехме там, където организацията на Йехова предлагаше, и работехме най-различни неща, за да се издържаме. Проповядвахме в малки сборове в пустите и сухи райони на Куинсланд. Често лагерувахме на отдалечени места и провеждахме събрания на открито или в местна общинска зала. Бяхме щастливи, но се чудехме дали не можем да правим повече за Йехова. Скоро дойде и отговорът.

 Поканиха ни да станем мисионери в друга страна. Притеснявахме се и се чувствахме неспособни. Чудехме се дали ще бъдем добри мисионери, без да сме получили обучение в Гилеад. Обичахме службата, но тъй като не водехме много библейски изучавания, не се смятахме за умели учители.

 Споделихме притесненията си с брат Макс Лойд a, който беше член на комитета на клона. Той ни увери, че ако се предоставим на разположение въпреки притесненията си, Йехова ще ни помогне да се справим с всяка задача, която ни възложи. Това беше като насърчение от любещ баща и така с радост приехме назначението си в Шри Ланка.

Трудно назначение

 През 1999 г. пристигнахме в Коломбо, столицата на Шри Ланка. Условията там бяха напълно различни от спокойната обстановка в селския район в Австралия. Сблъскахме се с гражданска война и бедност. Хора просеха по улиците, беше пренаселено и местните езици бяха сложни. И все пак там имаше нещо скъпоценно — нашите братя и сестри, както и множество смирени хора, които все още не познаваха Йехова.

 Назначиха ни в Канди, град, построен на красиво плато, заобиколено от чаени плантации и дъждовни гори. Градът е известен с многото си будистки храмове. Малко хора знаеха нещо за любещия ни Създател. В сбора ни някои братя и сестри говореха синхалски, а други тамилски и затова събранията се провеждаха и на двата езика. Не беше лесно да научим синхалски, но сборът и нашите изучаващи ценяха усилията ни, макар че често ги разсмивахме с грешките си.

 Езикът обаче не беше най-голямото предизвикателство. За първи път в живота си изпитахме жестоко противопоставяне. Веднъж в едно село ни наобиколи разгневена тълпа. Някои изгориха литературата ни, а други започнаха да ритат и бият мен и още един брат. В този ужасен момент се молехме на Йехова да ни дава спокойствие и да си спомни за нас, дори ако умрем. За наша радост, тълпата се разотиде. Тръгнахме си от това село треперейки, но благодарихме на Йехова, че ни защити.

 С времето започнахме да чувстваме Шри Ланка като свой дом. Въпреки гражданската война виждахме как Йехова привлича хората, които жадуват за истината. Имаме прекрасни спомени от този красив остров. Въпреки това само след 2 години властите се поддадоха на натиска от религиозните водачи и повечето мисионери трябваше да напуснат страната.

 През следващите седмици бяхме объркани и притеснени. Чудехме се къде ще отидем. Ръководното тяло ни назначи в Папуа-Нова Гвинея. Пристигнахме в столицата Порт Морсби през септември 2001 г.

Папуа-Нова Гвинея — „земята на неочакваните неща“

 Макар че Папуа-Нова Гвинея е най-близката съседна държава на Австралия, ежедневието и културата там са много различни. Отново трябваше да се приспособяваме. Научихме ток писин, най-разпространения от над 800-те езика, които се говорят в страната.

 След като прекарахме 3 години в Попондета, получих назначение като окръжен надзорник. Изобщо не сме си представяли, че Йехова може да ни използва по този начин! Винаги съм се възхищавал на ръководството, зрелостта и начина на поучаване на пътуващите надзорници, но аз самият се чувствах неспособен да служа като такъв. Винаги съм имал за цел да бъда мисионер. И през ум не ми беше минавало, че ще съм пътуващ надзорник! Все още се удивлявам, че Йехова ми даде такава привилегия.

 В градовете, които посещавахме, обикновено имахме ток, вода и легло. В селските райони обаче често нямахме такива удобства. Спяхме в малки колиби, готвехме на открито и се къпехме в реки, но ако наблизо имаше крокодили, пълнехме кофа с вода и се миехме в колибата.

 Това назначение изискваше от нас повече сили и издръжливост от когато и да било преди. Но бяхме убедени, че ако „вървим със силата, която имаме“, Йехова ще ни благославя. (Съдии 6:14) Повечето сборове и групи, които посещавахме, бяха труднодостъпни, тъй като бяха разпръснати из гъстите дъждовни гори, блата и каменисти планини. Пътувахме с високопроходими коли, лодки, самолети или просто пеша, за да намерим братята и сестрите. b

 За да посещаваме един сбор, намиращ се близо до границата с Индонезия, изминавахме над 350 километра с кола по черни пътища. По време на пътуването над 200 пъти се налагаше да прекосяваме реки и потоци, по които рядко имаше мостове. През всичките години постоянно се налагаше да вадим или да дърпаме колата от гъста и лепкава кал, за да можем в крайна сметка да стигнем до милите ни братя и сестри, които ни чакаха с широки усмивки и сготвена храна.

 Когато отивахме високо в планините, използвахме малък самолет и пилотът често трябваше да намери пролука в облаците, за да види къде е пистата. После прелиташе ниско над нея, за да провери дали има деца или животни. След това кацахме на кална и неравна писта, разположена на върха на планината на 2100 метра надморска височина. Понякога единственият начин да си тръгнем от такива отдалечени села, беше да излетим от писта, която завършваше с пропаст. c

 Понякога се изкачвахме по стръмни планински пътеки или минавахме през блатисти крайбрежни райони. Беше горещо и влажно и трябваше да носим раници, пълни с литература и други необходими неща. Но в компанията на братята и сестрите тези преходи бяха по-леки, понеже можехме да се посмеем и да се насърчим.

 Лично изпитахме чувствата на апостол Павел, записани в 1 Солунци 2:8: „Като изпитвахме нежна привързаност към вас, ни беше приятно да ви предадем […] своите души, защото ви обикнахме“. Разбрахме, че братята и сестрите искаха да направят същото за нас, като дори бяха готови да умрат, за да ни защитят от въоръжени тълпи. Веднъж един мъж заплашвал Лийн, размахвайки мачете. Аз не можех да ѝ помогна, защото бях в друга част на селото. Но един брат бързо застанал пред Лийн, за да я защити. Братът се отървал с леки наранявания, понеже хората се притекли на помощ. Въпреки че в тази страна беззаконието растеше, Йехова всеки ден се грижеше за нас, за да можем ние, от своя страна, да се грижим духовно за братята и сестрите.

 Тъй като в Папуа-Нова Гвинея няма много болници, беше трудно да се грижим за здравето си. През 2010 г. Лийн се разболя от бактериална инфекция, която застрашаваше живота ѝ. Затова трябваше да се върнем в Австралия по спешност. Йехова ни даваше сили и спокойствие. Накрая лекарите намериха подходящ антибиотик. Един от лекарите каза: „Досега вие сте работили за Бога, а сега той работи за вас“. След много месеци се върнахме на назначението си.

Имаме много работа в Австралия

 През следващата година се налагаше да се връщаме в Австралия, за да може Лийн да получи допълнително лечение. В крайна сметка през 2012 г. братята ни казаха да останем там, за да се грижим за здравето си. Но най-трудно ни беше не да се възстановим физически, а да контролираме мислите и чувствата си. Мъчно ни беше да оставим назначението си и братята и сестрите, които толкова обичахме. Имахме чувството, че сме се провалили и че вече не сме толкова полезни за Йехова. Освен това, след като толкова време ни нямаше, ни беше трудно да гледаме на Австралия като на свой дом. Но подкрепата, която получихме от духовното ни семейство, беше много ценна за нас.

 След като Лийн се възстанови, служехме като специални пионери в Уолонгонг (Нов Южен Уелс). Около година по-късно ни поканиха на Библейското училище за семейни двойки (сега Училище за проповедници на Царството). След това клонът в Австралия ни назначи в пътуващата служба. Няколко години посещавахме сборове и групи в оживени градове, отдалечени пустинни градчета и рибарски селища. Сега служим в северозападната част на Австралия и в целия Източен Тимор.

 Жена ми винаги ме подкрепя и поставя службата на първо място. Тя е най-ценният ми подарък от Йехова. Приема всяко назначение, независимо от трудностите и неудобствата, които изпитваме. Когато я питат как се справя, тя отговаря: „Споделям всичко с Йехова“. След това чете Божието Слово и позволява на Йехова да ръководи мислите, чувствата и действията ѝ.

 Никога не съм съжалявал, че позволих на Йехова да ръководи живота ми, вместо да преследвам спортна кариера. Видях, че Йехова може да ни обучи да постигнем каквото той пожелае, ако с готовност приемаме назначенията, които получаваме. Научих се да се моля за мъдрост и свети дух всеки път когато изпитвам трудности и се налага да вземам решения. Благодарение на любещия ни Баща Йехова имаме живот, изпълнен с благословии, и с нетърпение очакваме да видим какво още може да постигне той с „глинени съдове“ като нас. (2 Коринтяни 4:7)