Родена съм през април 1951 г. в Найроби (Кения). Родителите ми са от Индия и изповядваха сикхизма. Баща ми си взе като втора съпруга овдовялата си снаха и имаше две жени. Първата му жена, майка ми, не можеше да направи нищо по въпроса. Майка ми и мащехата ми често раждаха деца по едно и също време. Така че израснах с много братя и сестри, с полубрат, полусестра и братовчед — общо седем деца. През 1964 г., тъкмо когато навърших 13 години, баща ми почина.

В търсене на справедливост

 Докато растях, често виждах съревнование и пристрастие. Както научих по-късно, ситуацията вкъщи приличаше на библейския разказ за Лия и Рахил. Семейството ми се отнасяше лошо към прислужниците ни от Кения, защото бяхме учени, че те са по-нисши от нас. Баща ми искаше да се сприятелим със съседите ни, които бяха европейци, и твърдеше, че можем да се учим от тях. Той ни казваше да страним от африканците, защото смяташе, че нищо не може да се научи от тях. Не искаше да се сприятеляваме и с хората от пакистански произход, а да ги считаме за свои врагове. Винаги имах силно чувство за справедливост и не споделях възгледа на баща си.

 Сикхизмът бил основан в края на 15-и век от Гуру Нанак. Възприех ученията на Нанак включително идеята, че има един истински Бог. Но заради несправедливостите, които виждах сред сикхистите, започнах да мисля, че нещо не е наред с тази религия.

 Притесняваше ме и още нещо. Сикхизмът е бил основан само преди няколко века, затова често се чудех за времето преди това. Какъв е бил първият начин на поклонение, който Бог е одобрявал? Семейството ми окачаше на стената календари със снимки на десетимата известни сикхски гурута. Но се чудех: „Откъде знаем как са изглеждали? И защо трябва да се покланяме на изображения на гурута, както правеха моите роднини и други, след като самите гурута учат да се покланяме на единствения истински Бог?“.

 През 1965 г., когато бях на 14 години, семейството ми се премести в Индия. Животът там не беше лесен, защото нямахме много пари. Около година по-късно започнахме да се преместваме в Англия. Местехме се по двама и се установихме в Лестър.

 Когато бях на 16 години, започнах да работя на различни места, където се изискваше физически труд, и посещавах вечерно училище, за да продължа образованието си, което бях прекъснала. Но забелязах, че някои работници бяха дискриминирани. Например работниците, които бяха англичани, получаваха по-високо заплащане от имигрантите. Заради чувството си за справедливост станах член на профсъюз и организирах стачки на имигрантките в подкрепа на равните заплати. Копнеех за справедливост!

Намирам решението

 Срещнах Свидетелите на Йехова за първи път през 1968 г., когато двама мъже почукаха на вратата ми. Обещанието, че Божието Царство ще постигне равенство между всички хора, веднага ми хареса. Един от Свидетелите ме посети отново със съпругата си. Започнах да изучавам Библията заедно със сестра си Джасвиндър и полусестра си Чани. Като свършихме шест урока, бяхме убедени, че Йехова е истинският Бог, че Библията е неговото Слово и че само Царството му ще донесе истинска справедливост за всички.

 Другите в семейството ни обаче жестоко ни се противопоставяха. След смъртта на баща ми моят полубрат стана главата на семейството. Мащехата ми го подбуди да започне да ни се противопоставя. Той биеше по-малките ми сестри Джасвиндър и Чани и ги риташе с обувки с желязно бомбе. Моят полубрат знаеше, че след като съм на 18 години, аз мога да използвам законовите си права, но сестрите ми бяха лесна мишена за него. Веднъж той взе една Библия, отвори я, запали страниците ѝ, бутна я право в лицата им и каза: „Помолете вашия Йехова да изгаси огъня!“. През този период бяхме отишли тайно само на няколко събрания. Но силно желаехме да служим на единствения истински Бог, Йехова. В нашите обстоятелства обаче това изглеждаше невъзможно. Затова обмисляхме как да избягаме от къщи и да идем на по-безопасно място.

 Започнахме тайно да спестяваме парите си за обяд и за автобус, както и част от заплатата ми, която трябваше да давам на мащехата си. Купихме три куфара, които криехме в заключен шкаф, и постепенно ги напълнихме с дрехи. През май 1972 г., когато Джасвиндър беше почти на 18 години и бяхме събрали 100 паунда, се качихме на влака до Пензанс в югозападната част на Англия. Като пристигнахме в Пензанс, се обадихме на местните Свидетели от телефонна кабина. Братята ни посрещнаха сърдечно. Започнахме да работим различни неща, едно от които беше да чистим риба, за да наемем жилище и да се установим.

 Продължихме да изучаваме Библията с възрастна семейна двойка — Хари и Бети Бригс. През септември 1972 г., докато още се криехме, се покръстихме в малък басейн, разположен под сцената на Залата на Царството в Труро. Чани стана пионерка, а с Джасвиндър я подкрепяхме финансово.

Служим там, където нуждата е по-голяма

 Макар че бяха близо 90-годишни, Хари и Бети редовно пътуваха до островите Сили, близо до югозападния бряг на Англия, за да проповядват. Примерът им породи в мен желание да правя същото. Затова през 1973 г., след разговора ни с брат Скинър, описан в началото, знаехме какво да правим.

 През януари 1974 г. купихме еднопосочни билети до Ню Делхи (Индия), където брат Дик Котерил ни позволи да отседнем като гости в мисионерския дом. Чани служеше като редовна пионерка, а ние с Джасвиндър увеличихме участието си в службата.

 Впоследствие ни назначиха в Пенджаб, щат в северозападна Индия, където за известно време отседнахме в мисионерския дом в град Чандигар, а след това наехме апартамент. Започнах редовна пионерска служба през септември 1974 г. и ме поканиха да служа като специална пионерка през 1975 г. Службата ми помогна да осъзная, че имаше голяма нужда от литература на пенджаби, за да могат повече хора да научат за любовта и справедливостта на Йехова. През 1976 г. трите получихме покана от клона в Индия да помагаме с превеждането на литература на пенджаби. Не разполагахме с пишещи машини или компютри и работата беше тежка. Трябваше да пишем превода на ръка, след което ръчно да го коригираме и редактираме. После трябваше да отпечатваме текста в местна печатница, където се използваха стари машини и текстът се въвеждаше на ръка буква по буква.

Радостни въпреки здравословните проблеми

 Обстоятелствата ни се промениха много бързо. Джасвиндър се запозна с един брат, за когото се омъжи, и двамата се преместиха в Канада. Чани се омъжи за брат от Германия, който беше дошъл от САЩ, и се преместиха там. Аз се разболях сериозно и се върнах в Англия през октомври 1976 г. Майка ми и брат ми, които не се противопоставяха на истината, живееха в Лестър и ме приеха в дома си. Разбрах, че съм болна от синдрома на Еванс, много рядко автоимунно заболяване, което уврежда кръвните клетки, и трябваше да се подложа на различни лечения, което включваше и отстраняване на далака. Наложи се да спра с пионерската служба.

 Молех се усърдно на Йехова и му казах, че ако се възстановя, отново ще започна целодневна служба. И успях! Макар че на моменти състоянието ми се влошаваше, се преместих в Улвърхамптън през 1978 г. и служех като пионерка в район, където хората говореха предимно пенджаби. Пишехме на ръка покани за събранието и правехме копия в местните книжарници. После ги разпространявахме сред хората, говорещи пенджаби, и ги канехме на публичния доклад. Днес във Великобритания има пет сбора и три групи на пенджаби.

 Братята от клона във Великобритания знаеха, че превеждах на пенджаби в Индия, затова в края на 80-те години на 20-и век се свързаха с мен. Започнах да служа като приходящ сътрудник в Бетел в Лондон и помагах за изготвянето на печатарски букви и софтуер и за установяването на правила при използването на писмеността гурмукхи в нашите издания. Графикът ми беше изтощителен, тъй като работех, грижех се за майка си, която живееше далече, и служех като приходящ сътрудник в Бетел. Но беше чудесно, че можех да служа по този начин.

 През септември 1991 г. бях поканена да стана член на бетеловото семейство и да помагам с превеждането на библейска литература на пенджаби. Изобщо не го очаквах. Чувствах се неспособна, имах заболяване и бях над възрастовото изискване за служба в Бетел. Въпреки това Йехова ме удостои с тази чудесна привилегия. Радвах се, че служа в Бетел, но все още имах проблеми със здравето. Много пъти се сблъсквах с въпроса за кръвта, докато се подлагах на химиотерапия и други лечения. Моите хематолози бяха толкова впечатлени от възстановяването ми, че бях поканена на семинар с около 40 медицински специалисти в голяма болница в Лондон. Десет минути говорех за позицията си относно кръвта, след което имаше част с въпроси и отговори, водена от брат от Бюрото за болнична информация.

 През тези трудни периоди сестрите ми Джасвиндър и Чани ми помагаха и бях много благодарна за подкрепата и милото отношение на бетеловото семейство и приятелите ми. По време на всичките ми изпитания Йехова ми даваше сили да продължавам с назначението си. (Псалм 73:26)

Благословията на Йехова обогатява

 През изминалите 32 години в Бетел опитах и видях, че „Йехова е добър“. (Псалм 34:8; Притчи 10:22) Примерите на верните възрастни братя и сестри ме вдъхновяват. Радвам се, че много от онези, с които изучавах Библията на пенджаби, станаха лоялни служители на Йехова. Имам добри отношения с най-близките си роднини. Майка ми и брат ми не са Свидетели, но майка ми често казва: „Ти наистина си отдадена на Бога“. А когато предложих да напусна Бетел, за да се грижа за възрастната си майка, брат ми ми каза: „Вършиш чудесна работа! Остани там“. Макар че майка ми живее в дом за възрастни далече от Бетел, я посещавам винаги когато мога.

 Всеки път когато се сблъсквах с някакво изпитание, си казвах: „Не се страхувай, Камал! Йехова е щит за тебе. Наградата ти ще бъде много голяма“. (Битие 15:1) Благодаря на Йехова, Богът, „който съди справедливо“, че ме забеляза, още докато бях малка и че изпълни живота ми със смислена работа. (Исаия 30:18) Очаквам с нетърпение времето, когато „нито един жител няма да каже: „Болен съм“. (Исаия 33:24)